- Ако е вредно растение, още щом проличи, че е вредно, трябва да се изскубне.
- Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници
- Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това ти стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: „ Моето цвете е там някъде”
- Ах, мъничък принце, така постепенно разбрах твоя малък тъжен живот. Дълго време единственото ти развлечение е било сладостта на слънчевите залези.
- Бодлите не служат за нищо, цветята ги имат от чиста злоба.
- В този спящ малък принц най-силно ме вълнува неговата вярност към едно цвете, образът на розата, която сияе в него като пламък на лампа дори когато той спи…
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Всички възрастни хора са били най-напред деца.
- Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.
- Думите само ни пречат да се разбираме помежду си.
- Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Знам една планета с един червендалест господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил друго, освен сметки. Цял ден повтаря като теб: “Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!” и се надува от гордост. Но това не е човек, а гъба!
- Какво е обред? – И това е нещо отдавна забравено. – Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове.
- Какво значи „да опитомиш”?… … ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света… В живота ми ще грейне слънце, погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата.
- Когато на теб пръв ти хрумне някоя идея, ти взимаш патент за нея и тя е твоя. Аз притежавам звездите, защото никой преди мен не се е сетил да ги притежава.
- Къде са хората? …- Хората ли? Видях ги преди години. Но човек никога не знае къде да ги открие. Вятърът ги носи. Нямат корени и това им пречи много.
- Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.
- Моето цвете изпълни с благоухание цялата ми планета, но не умеех да му се радвам. Онези думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат…
- Никога не ни харесва там, където сме – каза стрелочникът.
- Няĸoи xopa ca ни нeпpиятни, “xлъзгaви” и гъвĸaви ĸaтo гъceници. Ho тoвa нe oзнaчaвa, чe вътpe в тяx тe нямaт нещo пpeĸpacнo.
- Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш…
- Питам се – рече той – дали звездите не са осветени, за да може всеки да намери някой ден своята. Виж моята планета. Тя е точно над нас… Но колко е далеч!
- Пустинята е хубава – каза малкият принц, – защото крие някъде кладенец…
- Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил.
- Това е въпрос на дисциплина – каза ми по-късно малкият принц. – Когато се приготвиш сутрин, трябва да се погрижиш и за планетата.
- Тогава нищо не разбирах! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата. То ме изпълваше с благоухание и светлина.
- Изобщо не биваше да бягам! Зад дребните му хитрости трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са толкова противоречиви! Но бях прекалено млад, за да зная как да го обичам!
- Този човек би бил презиран от всички други… Ала той единствен не ми изглежда смешен. Може би защото се занимава с друго, а не със себе си.
- Трябва да бъдеш много търпелив. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения.
- Хората – каза малкият принц – се пъхат в бързите влакове, но вече не знаят какво търсят. И затова започват да се движат, но се въртят в кръг…
- Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки.
- Хубави сте, но сте празни – продължи малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.
- Цветята са слаби. Наивни са. И се пазят, както могат. Мислят се за страшни с техните бодли.