Освобождението на България на 3 Март 🇧🇬

На 3 март всяка година се чества Денят на Освобождението на България от османско иго. Денят е несамо един от официалните празници, но всъщност се счита и за най-важният – Националният празник на Република България.

Честването на Денят на Освобождението на България

На трети март се вдига българското знаме и се поставят венци на паметника на Незнайният войн в София, в паметта на българите, загинали в борбата за освобождението на Отечеството. Вечер на площада пред Народното събрание, до паметника на Цар Освободител Александър II, се провежда тържествена заря-проверка. Също така гражданите поставят венци и цветя на паметника на загиналите за освобождението войници.

Колаж за Трети март - Националния празник на България

Всяка година Националната гвардейска част участва в различни тържествени мероприятия по повод Националния празник на Република България: издигане на Националното знаме на Република България пред Паметника на Незнайния войн; тържествената смяна на почетния гвардейски караул пред сградата на Администрацията на Президента на Република България; тържествената проверка на пл. „Народно събрание” и провеждане на празнични илюминации.

История на Празника Трети март

Празникът на Освобождението на България за пръв път се чества на 19 февруари (3 март нов стил) 1879 г във Велико Търново. Антим I, екзарх на Българската екзархия и председател на Учредителното народно събрание по това време, отслужва панихида в църквата „Св. Богородица” в присъствието на депутати и граждани.

През 1880 г., 3 март се отбелязва в столицата като Ден на възшествието на престола на император Александър II, тогавашния руски император. През 1888 г. започва да се отбелязва като Ден на Освобождението на България от османско иго. Това се променя след след 9 септември 1944 г., когато празникът е обявен за шовинистичен и спира да се отбелязва. Междувременно единствената значина промяна с Денят на Освобождението е свързан с въвеждането на Григорианския календар през 1916 г.  – денят 19 февруари 1878 г. по стар стил става 3 март по нов стил.

Отново се отбелязва (но не като официален празник) като единичен празник през 1978 г. с решение на Политбюро на Централния Комитет на БКП по повод 100-годишнината от Санстефанския мирен договор. През 1991 г. Народното събрание Народното събрание решава Денят на Освобождението на България от османско иго да стане национален празник и неработен ден.

Руско-турска освободителна война (1877 – 1878)

Кулминация на българското освободително движение е Априлското въстание от 1876 г. То е потушено, но „българският въпрос” е вече поставен пред света. В защита на българите се изказват много видни европейци: политици като Уилям Гладстон и Ото фон Бисмарк, творци като Виктор Юго, Достоевски, Оскар Уайлд, учени като Дарвин и Менделеев. Свободният печат успява да преобърне общественото мнение дори в страни, склонни да поддържат Османската империя поради своите геополитически интереси.

В същото време Русия вижда възможност да си върне позициите в Югоизточна Европа, загубени след неуспешната Кримска война. Руската дипломация провежда преговори с останалите Велики сили, като е осигурен неутралитетът на Великите сили, с цената на редица компромиси относно бъдещото устройство на Югоизточна Европа.

На 24 април 1877 г. Русия обявява война на Османската империя и веднага започна настъпление на Кавказкия фронт. Тя е обявена с манифест в Кишинев от император Александър II. На 27 юни, с десант при Свищов, започват сухопътните операции в днешните български земи.

Модернизираната османска армия е била сериозна военна сила и войната се оказва доста по-дълга и кървава, отколкото очакват първоначално в Санкт Петербург. Българският народ оказва по много начини огромна помощ за крайната победа. Например българското опълчение, създадено от руското командване, участва в най-важното и съдбоносно сражение – героичната защита на прохода Шипка (наричан български Термопили) в Стара Планина през август 1877. Атаката на Сюлейман паша срещу този проход е била с ключово значение в започналата османска контраофанзива с цел отхвърляне на руската армия отвъд река Дунав и спечелване на войната. Цялото българско опълчение е в рамките на предния отряд. Паметната битка и победа, отразена във Вазовото стихотворение от „Епопея на забравените“, остава завинаги част от българското самосъзнание.

Към края на 1877 г., след друга историческа победа – при Плевен, руското върховно командване решава, че от политическа гледна точка е важно войната да приключи не по-късно от зимата на 1878. С тази цел е планирано общо настъпление към Южна България през Стара Планина. Решаващите сражения при София, Шипка-Шейново и Пловдив водят до пълна военна победа.

Гравюра от подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г.

Санстефанският мирен договор

На 3 март (19 февруари по стар стил) 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор между Русия и Османската империя. Така се слага край на войната, а България се появява на картата на Европа.

Санстефанският мирен договор е подписан в градчето Сан Стефано (дн. Йешилкьой на картата долу) от граф Н. Игнатиев и Ал. Нелюдов от руска страна, и Сафет паша и Садулах бей – от турска.

Договорът от 3 март е прелиминарен – т. е. предварителен и подлежи на одобрението на останалите велики сили. Според него, освободена България е автономно, трибутарно (плащащо данък), васално княжество със свое народно правителство и войска. Площта му е над 170 000 кв. км.

Англия и Австро-Унгария се обявяват против Санстефанския договор. По тяхна инициатива той е ревизиран и заменен с Берлинския договор през юли 1878 година.

Договорът предвижда България да бъде разделена на пет части – Северна България и Софийския санджак формират васалното Княжество България, което плаща ежегоден данък на турския султан, има своя милиция и се ръководи от княз, избиран от народа, но със съгласието на Великите сили и султана; земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област с име Източна Румелия, управлявана от генерал-губернатор, назначаван от Високата порта; Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя под пряката власт на султана; градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, а Румъния получава Северна Добруджа. Макар решенията на Берлинския договор да се оказват голямо разочарование, вече е поставено началото на Третата българска държава.

Връх Шипка

На 26 август 1934 г. цар Борис Трети открива високия над 30 м паметник на свободата на връх Шипка – един от символите на Освобождението. На откриването присъстват над 100 000 души.

Върхът, където е днес Паметникът на свободата, се е наричал вр. Свети Никола до 1951 г, когато с указ му е дадено ново име – връх Столетов (на името на генерал Николай Столетов, командирът на Шипченския отряд). По това време връх Шипка е било името на върха, където е било главното командване при отбраната на прохода. Той се намира на север от главното било и превала на прохода с височина 1232 м. През 1977 г. е връх Столетов е преименуван на Шипка (1326 м.), а истинският връх става Малка шипка.

Панорама от връх Шипка

Бронзовият лъв на Паметника на свободата

Интересна история е свързана с това в каква посока гледа лъвът на паметника. Според първоначалния проект на върха на пресечената пирамида е трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Той вече бил отлят в Софийския военен арсенал с тегло 28 тона, и трябвало за се пренесе на върха на части, за да се сглоби като обемен пъзел.

Мулета и катъри изтеглят лъва до върха и когато се умувало как 8-метровия цар на животните да бъде качен на кулата, румънското правителство протестирало, че България изглежда да проявява териториални претенции към северната  съседка, ако българският национален символ гледа в тази посока. Тогава Министерският съвет решил лъвът да се обърне на юг, но едновременно реагирали Гърция и Турция. Намеквало се е, че с този акт българите търсели реванш за Ньойския договор. Заради международния натиск политиците ни се прекланят и свалят лъва от върха на паметника, “поставят” го на козирката над главния вход от северната страна, обърнат на запад. Тогава дошла остра реакция от Сърбия, като сръбският посланик връчил официална нота.

“Погледът на българския лъв на запад пречел на двустранните отношения между двете страни”.

Министерският съвет решил лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли освободителите. Говори се, че след това решение българите приели всичко на шега. Те се шегували, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите в него са неми и не могат да протестират, а кабинетите на двама министри се занимавали с “въртенето на лъва в различните посоки на света…”


Източници